До колко се познаваме наистина?

Състоянията у човека са повече от цветовете на снимката в предишния пост, но важното нещо, което често ни убягва е, че всички те - и добрите, и лошите -  са красиви по своему, когато човек се научи да ги изследва и използва за собственото си развитие и опознаване. Ние сме изградени като същества с най-различни чувства, мисли и проявления. Това показват и различните лица на всеки един от нас.

  Голямата грешка на съвременния човек, по мое скромно мнение, е в това, че не се познава. Започне ли процесът на съзнателно изучаване на вътрешния свят в нас, рано или късно откриваме, че са ни наложени разбирания и начин на живот, които не само не са наши, но и са чужди на самата ни природа. Оттам нататък тази нова вменена природа, която е пуснала своите семена още в най-ранна детска възраст, започва да оказва влияние върху целия ни живот - до живот... Ако не сме достатъчно будни и разумни да го осъзнаем и променим. Това разминаване между вътрешния, съкровения свят в човека и този, който хората са създали като мнозинство, пречупвайки го през призмата не на Любовта, а на изкривеното желание за любов (такава, каквато те си я представят, че трябва да бъде), е онова зрънце, което човек може да носи цял живот, без да усети. Но последствията са реални за всеки един от нас - колко хора изпитват неспокойствие за бъдещето, недоволство от настоящето, понякога неосъзнато нехаресване на самите себе си - защото не срещат критериите на другите или пък на своите собствени, които са отново вменени отвън. Парадоксът на днешния ден. Ние обаче, сме в състояние да различим това, което е истинно и наше собствено, от другото, чуждото. Няма място за чужди неща. Имаме времето на един живот, в който сме такива, каквито се виждаме сутрин в огледалото, за да свършим нещо за света. Всеки човек е златна прашинка в огромен пясъчен часовник, от който виждаме само отблясъците на Великото Слънце, защото не смеем да погледнем навътре в себе си.  

  Това, което ни свързва и което винаги ще ни свързва, е стремежът на човешката душа към възвишеното, към благородното, към доброто. Към вечността, която е наша. Няма нужда да се уеднаквяваме по външни признаци, защото така или инак, ако можем да надникнем до центъра на съществото си, ще видим едно и също у всеки - Светлина.